В Народното събрание е внесен проект на Закон за изменение и допълнение на Закона за задълженията и договорите, с който се предлага създаване на нов чл.112а със следното съдържание:
„Чл. 112а (1) С изтичането на десетгодишна давност, се погасяват всички вземания срещу физически лица, независимо от прекъсването ѝ, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.
(2) Разпоредбата на ал. 1 не се прилага за:
- задължения на физически лица, упражняващи търговска дейност като еднолични търговци;
- задължения, произтичащи от непозволено увреждане и неоснователно обогатяване.“
Законопроектът включва и заключителна разпоредба, съгласно която новите правила влизат в сила в шест месечен срок от деня на обнародването в „Държавен вестник“.
Законопроектът е приет на първо гласуване от Народното събрание.
Новият чл.112а ЗЗД въвежда така наречената „абсолютна давност“ за задълженията в гражданскоправните отношения.
Тази разпоредба е разположена при правилата, които уреждат давността, се поставя въпросът доколко „абсолютната давност“ по правната си природа и функциите си съответства на давността.
Уредената в чл.110 – 120 от ЗЗД давност, приложима в частноправните отношения, е сложен юридически факт – период от време (срок), през който титулярът на правото не го упражнява, като изтичането на срока прекратява не материалното право, а процесуалното право на защита на носителя на материалното право. Погасителната давност може да се разглежда и като субективно процесуално право, тъй като може да се упражнява само в процеса чрез процесуално действие – възражение, на което съответства задължение на съда да съобрази последиците от давността при решаване на спора по същество.
Абсолютната давност е неизвестна на действащото българско частно право. Липсата на уредба на абсолютната давност в частноправните отношения не е случайна. Тя е израз на разбирането на законодателя, че частноправните субекти, за разлика от държавата и останалите публичноправни субекти, са равнопоставени, поради което разполагат с по-ограничени възможности от публичноправните кредитори за принудително упражняване на своите права в кратки срокове, ограничени преди всичко до способите на исковия и изпълнителния граждански процес.
Предлаганата в законопроекта абсолютна давност, за разлика от давността, е юридически факт с погасителен за субективното право ефект (или по-точно за процесуалното право на защита на материалното право ефект, доколкото в закона не е предвиден погасителен ефект за самото материално право), който поначало не зависи от едностранните действия на кредитора по упражняване на правото му – достатъчно е изтичането на период от време, през който насрещното задължение не е изпълнено. Тя може да се разглежда и като субективно право, което възниква от този юридически факт. Особеност на абсолютната давност, предвидена в чл.112а ЗЗД, е, че последиците на давността настъпват, независимо от прекъсването ѝ, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, за което е необходима обща воля на длъжника и кредитора. Тя не тече и в случай на спиране, включително докато трае съдебният процес относно вземането (чл.115, ал.1, б. “ж“ ЗЗД).
Абсолютната давност няма функциите на давността – доколкото последиците ѝ не зависят от активността на кредитора, тя не го стимулира към упражняване на своите субективни права, не съдейства за ускоряване на оборота и е без значение за доказването в гражданския процес.
Възниква питането как се вписва институтът на абсолютната давност в общата частноправна законова рамка в България за защита на имуществените права.
Преди всичко следва да се посочи, че доколкото абсолютната давност ограничава защитата на кредиторите, тя оскъпява кредитирането, което като цяло има негативен ефект за гражданския оборот и икономическото развитие.
Правилата на абсолютната давност в обсъждания законопроект са в противоречие с установените в ЗЗД принципи и норми за изпълнението на задълженията.
Погасяването на задължението с изтичането на определен срок, независимо от поведението на кредитора, противоречи на уредения в чл.20а, ал.1 ЗЗД принцип „Pacta sunt servanda“, в чиято основа е разбирането, че добросъвестният човек спазва дадената дума.
Абсолютната давност противоречи и на принципите за точното изпълнение – чл. 63, ал. 1 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД, и грижата на добрия стопанин – чл. 63, ал. 2 ЗЗД.
Тя нарушава принципа на добросъвестността, разбирана като етическа категория, която изразява понятията за честност, почтеност, лоялност и коректност, които са възприети в оборота – чл. 63, ал. 1 ЗЗД, защото длъжникът може съзнателно да бави изпълнението, включително чрез упражняване на свои процесуални права, за да изтече десетгодишният срок и да се освободи от дълга. Абсолютната давност създава произволно предимство на длъжниците пред кредиторите – кредиторите не разполагат с никакви правни средства за неутрализиране последиците от абсолютната давност, освен възможността за постигане на споразумение за отсрочване или разсрочване на задълженията, която обаче зависи единствено от добрата воля на длъжника.
Абсолютната давност нарушава и справедливостта (еквивалентността и пропорционалността в правоотношението), защото длъжникът, който не е престирал точно, независимо че е получил насрещна престация, се освобождава от задължението си с изтичането на определен срок, независимо от усилията на кредитора да упражни правото си. Тя накърнява законно придобити имуществени права на кредиторите, като непропорционално ги лишава от правна защита с изтичането на десетгодишен период от време, при това в интерес на друга, равна по брой, група правни субекти. На кредиторите се налага индивидуална и прекомерна тежест – те се лишават от правата си с простото изтичане на срока, без да получават каквато и да е облага и без да настъпват други неблагоприятни последици за длъжниците, и без кредиторите да могат да участват в процедура, при която да представят аргументи и съдът да може да се преценява дали преследваната цел би могла да се постигне не чрез нарушаване на индивидуалните права на кредитора (защото в случай на спор съдът може да преценява единствено дали десетгодишният срок е изтекъл или не, което не е достатъчно).
Този институт противоречи както на същността на давността в частното право (чл.110-120 ЗЗД), така и на нейните функции, защото кредиторът се лишава от защита, независимо че е заинтересуван и се опитва да упражни правото си принудително. Предложеният в чл.112а ЗЗД срок е ненужен и с оглед продължителността на давностните срокове по нашето право – чл.110 и 111 ЗЗД, които са кратки, което мотивира кредиторите към бързо упражняване на правата си.
Абсолютната давност не е съобразена и с правилата на ГПК, които осигуряват защита на материалните имуществени права, и на които ще се отдели внимание по-надолу.
Предлаганият десетгодишен абсолютен давностен срок следва да бъде отречен и защото той по никакъв начин не е съобразен със сроковете, необходими на частен кредитор да установи вземането си в съда и да се удовлетвори принудително.
Кредиторите по частни вземания не търсят защита на правата си в момента, в който те станат изискуеми, а едва след като се убедят, че доброволно изпълнение не може да се очаква. След това те трябва да установят вземането си с иск (така е и при заповедното производство, ако длъжникът подаде възражение) в производство, което дори и без противодействие на длъжника продължава години и в хода на което те понасят значителни разходи. Ако длъжникът се разпореди с имуществото си, частноправният кредитор трябва да оспори разпоредителното действие с отделен отменителен иск, който сам по себе си продължава с години (в този случай давността не спира, защото „съдебният процес“ няма за предмет вземането). По тези причини е възможно задължението на частноправния кредитор да се погаси по давност без дори да се пристъпи към принудително изпълнение (например ако е бил воден отменителен иск), в който случай той ще бъде осъден да заплати и разноските на длъжника.
При липса на доброволно изпълнение след като вземането им стане ликвидно, частните кредитори трябва да организират и финансират изпълнителен процес, в течение на който давността не спира (защото той не е „съдебен“), а възможностите на длъжника да препятства изпълнението никак не са малко – така например длъжникът може да обжалва действията на съдебния изпълнител, като злоупотребява с правото си на жалба, за да бави производството – чл.435, ал.1 и 2 ГПК. Изпълнителното производство може да бъде спряно и по причини, които не зависят от волята на кредитора – чл.432, ал.1, т.1 ГПК. Предложеното изменение на ЗЗД е в противоречие и с правилото на чл.454 ГПК, в което е уредено спиране на изпълнителното производство по искане на длъжника, ако той внесе 20 на сто от вземанията по предявените срещу него изпълнителни листове и се задължи писмено да внася на съдебния изпълнител всеки месец по 10 на сто от тях. Абсолютна давност ще тече и в други случаи в изпълнителното производство – например оспорване на вземането от трето лице – чл.464 ГПК.
Предложеният десетгодишен срок не е съобразен и със случаите, при които възникват задължения (по правилно с по-голям размер), които имат срок за издължаване равен или надвишаващ срока на абсолютната давност. В такива случаи недобросъвестният длъжник се стимулира да спре плащанията, задължението му да стане предсрочно изискуемо, след което да се погаси с изтичане на абсолютната давност.
Както вече се посочи, институтът на абсолютната давност е известен на публичното право с оглед погасяването правата на публичноправния кредитор. Сравнението между абсолютната давност по ДОПК и тази по предложения нов чл.112а ЗЗД е неуместно, тъй като правата на публичноправния кредитор са съществено по-широки от тези на частноправния кредитор.
Публичните вземания се погасяват с десетгодишна абсолютна давност, но държавата може да обезпечава изпълнението им пряко (без да прибягва до съд), те подлежат на незабавно изпълнение – чл.153, ал.1, чл.157, ал.1 ДОПК, може да се изпълняват принудително въз основа на акта за установяването им, изпълняват се върху цялото имущество на длъжника в безплатно производство, без конкуренция от други кредитори, с привилегировани състави на отменителни искове. Ако публичноправният кредитор не успее да се удовлетвори в производството по ДОПК, той е присъединен по право кредитор във всички граждански производства с обща привилегия. При това десетгодишният давностен срок започва да тече не от момента, в който публичното задължение стане изискуемо, а от първи януари на годината, следваща тази на изискуемостта.
С подобни възможности частноправният кредитор не разполага. Обезпечаването на правата му става само по реда на обезпечителния процес. Постановените във връзка с неговите права актовете поначало не подлежат на незабавно изпълнение. Частноправният кредитор винаги се конкурира с останалите, включително с публичноправните кредитори. Съгласно предложението за чл.112а ЗЗД абсолютната давност започва да тече по общите правила, т.е. от момента на изискуемостта на вземането.
Създадената със законопроекта уредба на абсолютната давност поставя и друг проблем. Доколкото в законопроекта липсват преходни правила, които да уреждат приложното поле на чл.112а ЗЗД във времето, нормите на тази нова разпоредба следва да се прилагат както за правоотношенията, възникнали след влизането ѝ в сила, така и за висящите правоотношения, които са възникнали преди влизането на чл.112а ЗЗД в сила. Подобна последица застрашава сигурността на гражданския оборот, защото частните кредитори не биха могли да оценят риска от изтичане на давностен срок, който не е бил уреден към момента на възникване на техните вземания, нито да се осигурят с необходимите обезпечения.
Поставя се питането – ако все пак се създаде уредба на абсолютната давност за частноправните отношения, откога следва да започва да тече тя, какъв следва да е нейният срок и какви следва да са последиците за длъжниците?
Ако се създаде уредба на абсолютната погасителна давност, от каквато няма необходимост и която застрашава сигурността на оборота, тя следва да тече от момента, в който вземането на кредитора е станало годно за принудително изпълнение, т.е. от момента, в който кредиторът се е снабдил или е имал възможност да се снабди изпълнителен лист или с пряко изпълнително основание. Във всички случаи срокът на абсолютната давност следва да е значително по-дълъг от предложения – между 20 и 30 години. За длъжника, чиито задължения са погасени с абсолютна давност, следва да настъпват неблагоприятни последици, подобни на тези при обявяване в несъстоятелност – вписване в публично достъпен регистър, невъзможност за определен срок да се упражняват известни професии или да се извършва определена дейност, забрана да се заемат известни публични и обществени длъжности и др.
Тъй като въвеждането на абсолютна давност ще затрудни кредитирането и ще влоши инвестиционния климат в страната, необходимо е тя да се съпътства с установяването на норми, които да балансират интереса на кредиторите – например отмяна на чл.152 ЗЗД, отпадане на несеквестируемостта (отмяна на чл.444-447 ГПК) и др.
Източници: