С приемането на новия Семеен кодекс през 2009 год. отпадна възможността припознаването да бъде оспорено от всяко заинтересовано лице, което има правен интерес, както се предвиждаше в чл. 38 от отменения Семеен кодекс от 1985 г. С предприетото изменение на кодекса, в сила от 21.12.2010 г. беше добавена ал. 5 към чл. 66 от СК, с който се допусна единствено припознаването да може да се оспорва по съдебен ред чрез иск, предявен в едногодишен срок от извършването му от Дирекция „Социално подпомагане” и от прокурора.
Припознаването е способ за установяване на произход. Може да бъде припознато единствено дете с неустановен произход, като най-често това е дете родено извън брак, спрямо което не може да се приложи презумпцията за бащинство и по този начин произходът от бащата е неустановен. По своята същност припознаването представлява едностранен акт, извършен в предписаната от закона форма, с който едно лице декларира, че е родител (майка или баща) на едно дете.
Няма изискване биологичния произход да бъде доказван, т.е. че действително детето произхожда от припознаващия го и в този смисъл припознаването се извършва без контрол от страна на някой държавен орган относно истинността на произхода, но също така и без преценка дали е в интерес на детето, както е при осиновяването, например. След извършване на припознаването, ако не е оспорено по надлежния ред, произходът на детето се вписва в акта за раждане.
Анализът на разпоредбите за оспорване на припознаването разкрива следните особености: припознаването може да се оспори единствено от другия родител, който не е автор на припознаването или от детето, ако е навършило 14- годишна възраст, в тримесечен срок от съобщаването за извършеното припознаване чрез писмено заявление до длъжностното лице по гражданско състояние. Следователно, за да е възможно такова оспорване, другият родител трябва да е известен и произходът от него следва да е установен по надлежния ред, за да му бъде съобщено припознаването. Детето може да оспори припознаването, ако е навършило 14 години. Ако към момента на припознаването то е малолетно, за него правото самостоятелно да оспори припознаването възниква в по-късен етап, а именно след навършване на пълнолетие. Ако е постъпило заявление за оспорване на припознаването по реда на чл. 66, ал. 1 от СК, в акта за раждане нищо не се вписва, а на припознаващия се дава срок от 3 месеца от съобщаването за оспорването, в който да предяви иск за установяване на произход. В производството по този иск следва да се докаже биологичния произход на детето от припознаващия.
Допуснатата с чл. 66 от СК възможност припознаването да се оспори от другия родител или от навършилото 14 години дете, е до известна степен контрол за спазване принципа на истинност при извършването на припознаването, но е предвидена за твърде тесен кръг субекти – другия родител (ако е известен) и детето.
Заложено е и друго оганичение на оспорването – то да се извърши в преклузивен 3-месечен срок от съобщаването, а ако се оспорва от дете, което към момента на припознаването е било малолетно – срокът е 1 година от навършване на пълнолетие или от узнаването за припознаването, ако е станало по-късно. Това законодателно решение не държи сметка за множеството хипотези на засегнати интереси на различни категории лица, които са в някаква правна връзка с припознаващия или детето – възходящите и низходящите на припозналия, биологичните родители на детето и т.н.
Както споменах, припознаването може да се извърши и от лице, което не е биологичен родител на припознатото дете. Само по себе си това обстоятелство не е пречка то да е изцяло в полза на детето. За разлика обаче от пълното осиновяване (също правно средство за създаване на титул за произход), което представлява дълга и сложна процедура, при която специален орган – Съвет по осиновяването към Дирекция „Социално подпомагане” следи за зачитане интересите на детето, то припознаването се извършва без контрол от страна на държавата и без преценка дали е благоприятно за детето. Това навежда на мисълта, че припознаването извън чисто добронамерените и практични решения, които цели, може да стои в основата на престъпление или да служи за заобикаляне на процедурата по осиновяване, предписана от закона. По тази причина е обосновано овластяването на Прокурора, респективно на Дирекция „Социално подпомагане”, с право да обжалват припознаване, което не е в интерес на детето. Тези два органа са натоварени с публичнправни функции по защита на обществения интерес и в частност защита на правата и интересите на децата. Те не биха могли обаче да защитят отделните интереси, произтичащи от строго личните отношения, които поражда произходът. Не считам, че могат винаги да предоставят и адекватна защита на интересите на детето, доколкото нямат контролни правомощия нито на етапа на извършване на припознаването, нито на създадените в последствие родствени отношения. Законът не предписва и механизъм за действие при сигнал за извършено в ущърб на детето припознаване.
При действието на отменения чл. 38 от СК (1985г.) има постановени множество съдебни решения, в които съдът е изтъквал, че правният интерес за оспорване на припознаването се обуславя от редица правни отношения от семейно-правен характер. Разпоредбата на чл. 38 от СК (отм.) даваше възможност за предявяване на иск за оспорване на припознаването от всички лица, които докажат действителен материален или морален интерес, като в съдебната практика се подчертава, че това не са само лица, които са близки роднини и в случай на смърт на припознаващия ще бъдат призовани да наследят наред с припознатия. В становището, дадено по въпроса от Омбудсмана на Република България се цитира Постановление № 5 от 21.02.1979 г. на Пленума на Върховния съд за обобщаване на съдебната практика по някои въпроси на съдебното установяване на произхода, с което се уточнява кръгът на третите лица с правен интерес. Това са неограничен кръг правни субекти, които не са уведомени за припознаването от длъжностното лице. В този кръг субекти може да попада например биологичният баща на детето, на когото припознаването не се съобщава. С приемането на сега действащия Семеен кодекс възможността на тези лица да оспорват припознаването е отнета. Легитимирани за това са само прокурорът и дирекция „Социално подпомагане”, които обаче при наличие на сигнал от страна на трето заинтересовано лице не са длъжни да предприемат действия.
Определеният с припознаване произход е пречка да се търси и установява действителният произход. Тази забрана произтича от разпоредбата на чл. 71 от СК, съгласно която иск за установяване на произход не може да се предяви, докато не бъде оборен по исков ред наличният произход, установен с акт за раждане, с презумпцията за бащинство или с припознаване. Биологичните родители не могат да оспорват припознаване, защото те попадат в кръга на трети лица, на които припознаването не се съобщава и следователно не могат да търсят съдебно установяване на това свое качество.
При уредбата на материята за произход законодателят се е ръководил основно от принципа на стабилност на установения произход и на ограничена правна легитимация за установяването и оспорването му. Считам обаче, че за разлика от другите способи за установяване на произход и по-конкретно на произход от бащата – презумпцията за бащинство, съгласно която съпругът на майката се счита за баща на детето, родено по време на брака или до 300 дни след неговото прекратяване и иск за установяване на бащинство – при който следва да се докаже биологичният произход, припознаването се извършва свободно с едностранен, неконтролиран акт, затова би било оправдано да се допусне по-широка активна легитимация при оспорването на припознаването.
Това успешно може да се съчетае със защитата интересите на детето, както става ясно от примерите, дадени в становището на Омбудсмана на Република България относно това как е решен въпросът в законодателствата на други страни. Посочва се, че съгласно холандското, немското и шведското законодателство произходът може да се оспорва, ако се докаже, че законният баща на детето не е неговият биологичен баща, а според френския закон припознаване може да се оспори, ако съществува несъответствие с биологичния произход на детето или поради формални пропуски.
Така според френското законодателство допустимостта на оспорването на припознаването е поставено в зависимост от това, ”… дали законният произход и очевидната действителност съвпадат”. Ако липсва такова съвпадение, всеки с правен интерес може да оспорва. Изводът, който може да се направи от цитираните примери е, че в чуждестранните законодателства е допустимо оспорването на законен произход, установен с припознаване, като са въведени някои ограничения с оглед защита интересите на детето и запазване стабилността на семейните отношения. Същият подход би могъл да се възприеме и в нашето законодателство. Не е оправдано да бъдат лишени изцяло трети лица да оспорват установен с припознаване произход при доказан интерес на детето.
Накрая, бих искал да добавя, че настоящата законодателна липса на процесуалноправна норма, предоставяща активна легитимация на трети заинтересовани лица да оспорват припознаване, прави недопустимо развитието на такъв съдебен процес. Като процесуална норма, неподлежаща на разширително тълкуване или на правоприлагане по аналогия на закона или на правото, се прилага стриктно.
Поради това, единствената правна възможност на засегнатите от припознаването трети лица, е да сезират органите, призвани да служат в защита интереса на детето, в лицето на Дирекция „Социално подпоматане” и в защита на законосъобразността, в лицето на прокуратурата. Тяхното бездействие би довело да неблагоприятни правни последици за интереса на третото лице. Ето защо, то би могло да потърси правата си единствено чрез международна институция, каквато представлява Европейският съд по правата на човека.